Стара истина е, че големият инструменталист-интерпретатор има различни страни в проявленията на своето изкуство. И всеки път разкрива нови. При предишното си гостуване на Софийската филхармония (9.03.2023) цигуларят Джошуа Бел свири цигулковия концерт на Самюъл Барбър. Страхотно го свири, като представи на публиката цялата тежка противоречивост на времето, в което Барбър е писал концерта и което се е вградило в музиката му. Сега (14.10.) гастролът му е под знака на съвсем противоположен тип музика за цигулка – Виенявски, втори концерт. Ще използвам много актуалния днес и любим израз на повечето от интервюираните във всички телевизии “Ако трябва да бъда честен/на” (Е, как да не трябва, винаги трябва!) и най-откровено съобщавам, че не бях много зарадвана от избора на Бел. Естествено това не е проблем на Виенявски, това е мой проблем. Преди години друг голям цигулар, български – Минчо Минчев реши да изсвири първия концерт на Виенявски. Преди това бе пресъздал удивително Бритъновия Концерт за цигулка и аз не можех да разбера, защо човек, който е стигнал такива смислови нива в прочита си, решава да свири Виенявски. Беше страхотно, толкова различно от целия Виенявски, който бях изслушала в България, но някак споменът се отложи в паметта ми. Върна се сега, когато чух Бел със следващия, втори концерт. Защото и той направи така, че всичките ми предубеждения да се стопят. Да изчезнат. И за пореден път да се уверя, че тук няма само виртуозно надбягване и разкриването на този факт зависи от интелектуалното и емоционално натрупване на изпълнителя. Колкото и да изглежда като момче, Бел е музикант в зряла възраст, чиито интереси отдавна са надхвърлили желанието да се доказва като инструменталист без каквито и да е технически проблеми. Интересува го субстанцията, която разкрива най-вече с впечатляващи звукови преломи и в най-проблемните и скоростни отсечки от своята партия. Тук, заедно с диригента Найден Тодоров, с когото казва, че обича да си партнира той разчиташе предимно на константния и разгърнат диалог с оркестъра, с открояващите се, предписани от композитора сола в него, които контрапунктираха и оцветяваха допълнително великолепното инструментално поведение на големия музикант. Ту не мога да не спомена Кристина Юмерска (валдхорна), Кремена Ачева (флейта), Иванка Фордиани (факот), Димитър Московски (кларинет), Ясен Енчев и Вълчан Вълчанов (обои). Гъвкави и овладяни бяха техните солови изяви в първата част на творбата, концентрирани във впечатляващите метаморфози в звука на Джошуа Бел, който поразяваше и в най-скоростните, възходящи и низходящи тонови каскади със способността си да диференцира отделните групи именно чрез мигновено специфично оцветяване, което добавяше различно смислово изражение на отредената да бъде само виртуозна фактура на соловата партия. Впечатляващо за драматургичния преход към бавната част, Романса бе финалното соло на кларинета (Митовски), в което преминаването от светлите към тъмните тонови нюанси бе формулирано до степен на визуализиране. С последния си тон предизвика очакването, подготви влизането във втората част и в новата тоналност (B Dur). Лиричиният романс се сбъдна отново в диалога между кларинет, обой и соло цигулка – наситен с дозирана емоционалност, задушевен разговор с деликатни “коментари” от фаготите и внимателно допълващи звуковата атмосфера кратки реплики от щрайха. А и експресивният монолог на Джошуа Бел бе толкова грабващ, така поривен, че всеки музикант би пожелал да се включи в досъздаването на атмосферата, която постига. Направиха го диригент и оркестър, които бяха активни и внимателни партньори на този много силен в разказа си музикант. В свиренето му се съдържат неизброими елементи, които градят онова, което може да се нарече философия на виртуозното изкуство: напрежение и отпускане, тежест и отнемането й, техника в смените на динамиката, перманентна експресивност – постигната така естествено, с лекота и невероятен контрол върху целия звукоизвличащ процес. И съвсем различен възглед за субстанцията на творбата, който обаче прибавя още автентичност към личния прочит. И разбираш, защо и в тази набедена само за виртуозно-романтична музика на Виенявски цигулари в зенита на кариерата си продължават да търсят. И да откриват. Прегорели вече от младежкия плам и устрема да се покори света единствено с демонстрацията на техника и на онова най-лесно, показно чувство, така измамно в този тип романтична музика. И все пак! Още в началото на третата част ни пресрещна невероятната “огнена” (con fuoco) каденца на солиста, бясно скоростна, но и брилянтна, с абсолютно отчетлив, “нанизан” щрих! Въведе в същинското алегро (a la Zingara), наситено с темперамент, с впечатляваща танцова енергия, в което солист и оркестър изградиха своеобразна вакханалия, в която островите на лек отдих отново бяха озарени от иновативно предизвикателните реплики на солиста, а чисто танцовите сегменти, сериозно доближаващи се до речниковия фонд на рапсодиите на Лист бяха изстреляни ефектно, на един дъх. Бисът бе също в стила на Джошуа Бел – негова транскрипция на едно прочуто Ноктюрно (Es Dur) от Шопен за цигулка и оркестър. Сякаш да допълни ноктюрно-настроението от втората част на концерта.Беше рядко изпълнение и тук аз всъщност не казвам нищо неочаквано. Джошуа Бел е личността, която превръща всеки опус в нещо, което не очакваш. Това, което очаквам е неговият следващ български концерт.
Ден преди гастрола си в Солун Софийската филхармония и Найден Тодоров изсвириха централната тволба и за солунския концерт – Третата симфония на Сен-Санс с орган (c moll). Това произведение е написано сякаш като учебник за привличане на меломани. В нея има всичко, което страстният музикален любител обича – ефектни, изразителни мелодии (запомнят се!), впечатляващи изграждания, стигащи до ерупции. В нея има и драматични колизии (не случайно Гуно, след премиерата й, през 1887 обявява на всеослушание Сен Санс за “френския Бетовен”), и съблазняващи слуха мелодични провеждания, напрегнато развитие, контрастни обрати, интересни хармонични идеи. Срещаме/чуваме множество характерни за редица композитори преди Сен Санс похвати – за Бетовен, и Шуберт, и Шопен, и много Ференц Лист, на паметта на когото е посветена… Всичко това е добре замесено, (както се казва “по ноти”) подредено в тази 35-минутна композиция, която не може да няма успех с романтичния си порив, породен от красивата подкупваща, макар и ограничена мелодика и от чудесната темброва картина, която ни представя. Освен това е възможност за всеки оркестър да покаже звук, инструментална и ансамблова кондиция, експресивност… Гласът на органа в две от частите на творбата идва като бонус – множествен темброво, мощен, привлекателен, обемен и до голяма степен храмово извисен. Симфонията допада не само на меломаните, но и на музикантите, което се отнася и за оркестъра, който я свири. Така, струва ми се се случи и в изпълнението на филхармонията. Винаги се усеща в залата, когато вниманието на оркестъра към музиката, която изпълнява е по-специално. Разбира се срещата с личност като Джошуа Бел също сигурно е повлияла. Както и идеята за предстоящата среща с друга, небългарска публика. Но прочитът й от диригента, както и изпълнението й от оркестъра допринесоха за продължение на Бел-атмосферата. Музикалният текст бе артикулиран внимателно, още в първата част “срещата” между двата фактурни пласта – мелодичния и маркатно-остинатния бе чудесно балансирана. Не бяха прекалени и кулминациите на типичните динамични изграждания, както се случва, много внимателно бяха атакувани началата на фразите – без акценти, без “специално” първо време. Симфонията прозвуча с дозирана мощ, без излишни ексцесии, с добре формулирани фрази и ярко изразен баланс във и между групите. Нейният монотематичен характер бе “разигран” много умело в драматургичното развитие – и през тембъра, и през фразата и щриха, и през агогиката. Успешно представяне, напълно годно за експорт!